![]()
Nowhere Boy
Тео Чепилов загрява за Brit Music Icons партито в четвъртък с пет от любимите си филми, посветени на английските музикални величия.
Музикантите обикновено имат лайв сторита, достойни за филм, но докато от биографиите на американските звезди често се получават поучителни саги за живота, трябва ли да се пресъздаде на голям екран някоя брит икона, Холивуд просто не знае как да подходи към темата и проектът най-често стига до задънена улица. Все пак повечето хора могат да приемат някак си музиката на Roisin Murphy, Elly Jackson или Florence Welch, но ако трябва да се сблъскат отблизо с личността им и да погледнат през очите на лудия гений, който е довел до парчетата им, може да не издържат 2 часа в салона. Затова и повечето английски артисти се появяват в надписите на култови филми като музикални кредити – Annie Lennox в пророческата антиутопия Nineteen Eighty-Four например; камео роли като Siouxsie Sioux в пънк-сатирата Jubilee, а в редките случаи, когато имат главна роля, е в някоя рок опера със сънародници продуценти – справка Elton John в Tommy. Затова и следващите пет филма с едно голямо и едно малко изключение са правени от английски режисьори за английски поп идоли. Скоро ни се иска да добавим и предстоящия, все още неозаглавен документален филм за Amy Winehouse от Asif Kapadia (Senna).
![]()
VELVET GOLDMINE (1998)
Неслучайно наречен The Citizen Kane of Rock&Roll Movies, този филм успява да предаде духа на глем рок епохата с помощта на нелинейна структура, в която спомените на много герои скицират портрета на бисексуална рок икона Brian Slade (силно вдъхновен от David Bowie образ). Въпреки че заглавието на филма е негова песен и книгите Stardust: The David Bowie Story и Backstage Passes са отправна точка за сценария, самият Bowie заплашва създателите на филма със съд, ако си помислят да използват и секунда от някоя негова песен. Стреснатите продуценти замазват положението, като доразвиват образа по посока на вокалиста на T. Rex – Marc Bolan. Любовникът на Brian Slade във филма пък е вдъхновен като визия, бек-стори и сценично поведение от Iggy Pop с лекото допълнение, че през леглото на бъдещия Ziggy Stardust е минал не друг, а Lou Reed – легендарният музикант наистина е записан на шокова терапия от собственото си семейство като тинейджър в опит да излекува своята бисексуалност. Освен със стил и съдържание, филмът блести и с актьорски състав – трите главни роли са заковани от Jonathan Rhys Meyers, Christian Bale и Ewan McGregor, а режисьор е Todd Haynes, който десет години по-късно ще повтори успеха си с интересния I’m Not There, посветен на различните превъплъщения на Bob Dylan.
![]()
NOWHERE BOY (2009)
Гениално заглавие за филм, който описва тинейджърските години на най-голямата рок икона за всички времена, а именно John Lennon. Акцентът в историята пада върху неговата личност, а не върху бъдещите му творчески планове, дотолкова, че името The Beatles не е споменато нито веднъж за всичките 98 минути. Вместо това виждаме младия John да се разкъсва между леля му Mimi Smith, която го е отгледала като собствен син, и биологичната му майка Julia Lennon – едната го запалва по рокендрола и го научава да свири на банджо, а другата му купува първата китара. В ролята на Lennon е Aaron Taylor-Johnson (лузърът-супергерой Kick-Ass), а творческата му половинка в демо-бандата The Quarrymen Paul McCartney е изигран от Thomas Sangster (виждащият в бъдещето Jojen Reed от Game of Thrones). Иначе самият филм няма как да е по-достоверен, защото е базиран на книгата Imagine This: Growing Up With My Brother John Lennon от Julia Baird, наполовина сестра на иконата, а сценарист е Matt Greenhalgh, написал две години по-рано друг култов рок сценарий за Control - историята на Ian Curtis, фронтменът на Joy Division. Nowhere Boy също така е кино дебют за Sam Taylor-Wood – визуален артист, която след няколко месец ще се превърне в едно от най-туитваните имена в света заради филмовата адаптация на Петдесет нюанса сиво.
![]()
WORRIED ABOUT THE BOY (2010)
Boy George е от типа звезди, за които е трудно да направиш филм – представете си само срещата с костюмарите, пред които трябва да мине презентацията за финансиране на проекта, и физиономиите им при сблъсъка с визията на изпълнителя на любимите парчета от всички ретро партита. BBC2 намират решение като включват проекта в 80-тарския си сезон 2010 – крайният резултат е доста приличен предвид близкия до нула бюджет. Освен че показва в детайли лондонския нощен живот през 80-те, пред които всяко парти, на което някога сме попадали, изглежда като зубърски рожден ден, филмът балансира добре и между еднакво изпълнените с лутане в личен и професионален план ранни години на поп сензацията. Естествено, акцентът пада върху легендарния Blitz Club, където Boy George успява да влезе в полезрението на собственика Steve Strange и получава първата си работа като санитарен асистент в тоалетната. Оттам обаче пътят му е само нагоре. Хитрите скокове напред-назад в действието илюстрират паралелно неговия възход и падение – първоначално Boy George живее в изоставена къща без прозорци, но само няколко години по-късно поддържа лайфстайла на истинско поп величие и харчи по 800 паунда на ден за наркотици. В главната роля убива Douglas Booth (синът на Russell Crowe в Noah), подържащите са за Mathew Horne (Bad Education) и Richard Madden (Robb Stark от Game of Thrones). Режисьорът Julian Jarrold (Kinky Boots, Red Riding 1974 и The Girl) има отношение по темата.
![]()
SID AND NANCY (1986)
Списъкът с филми за музикални икони е непълен без забравената класика на култовия режисьор Alex Cox, чийто филми Repo Man и Straight to Hell са сред големите вдъхновения на Quentin Tarantino. Историята на основополагащата пънк банда Sex Pistols е пречупена през призмата на самоунищожителната любовна история на басиста Sid Vicious и гаджето му Nancy Spungen, завършила с нейната смърт в Hotel Chelsea и неговия арест по обвинение в убийството. Напоследък по-популярна е теорията за неизвестен извършител, докато Sid лежи друсан до пълна неадекватност, но все пак филмът е от 1986 и в него всичко се разиграва по познатия сценарий – скандал, наръгване с нож, припадане и будене до мъртво гадже. Много младият Gary Oldman изглежда по-истински и от самия Sid Vicious, въпреки че w едно по-късно интервю си признава как ненавижда пънка и приема ролята само заради хонорара от 35 000 паунда. Chloe Webb, чието най-запомнящо се участие през последните години е лудата мацка, която разбива Porsche-то на Alan от Двама мъже и половина на първа среща, естествено играе Nancy. Courtney Love играе ролята на най-добрата й приятелка Gretchen доста преди самата тя влезе в световната музикална история като Nancy-то на Kurt Cobain.
![]()
101 (1989)
Единственият оторизиран документален филм за Depeche Mode е хрониката на финалния лъч от изтощителното им световно турне през 1988, точно преди да взривят стадиона Rose Bowl в Пасадена със смазващ 101-ви поред гиг пред екзалтирана публика от 70 000 души. Освен енергичните изпълнения на двадесет и няколко годишния Dave Gahan, филмът съдържа жестоки бекстейдж сцени – мениджърите се притесняват от слабите продажби на билети, а после буквално ринат пачки; Alan Wilder обяснява защо нямат барабанист и как точно просвирва семплите по време на гиг; Martin Gore си купува китара и касетка на Johnny Cash в Нашвил; първата и втората жена на Gahan се мотаят заедно зад сцената, докато той спокойно разказва за диетата от стероиди, която поддържа гласните му струни. Междувременно виждаме бандата и през очите на феновете, които по това време са доста изтрещели пънк хлапета – група от дай-хард почитатели на Depeche Mode печелят възможността да гледат епохалния концерт и пътуват през цяла Америка в нещо като първообраз на реалити шоу. Авторът D. A. Pennebaker, снимал филми за артисти като Bob Dylan, Alice Cooper и David Bowie, получа Оскар за цялостно творчество в документалистиката и хроникирането на контра-културата през 2012. Преиздадената през 2003 версия на филма съдържа бонус интервюта с почти всички замесени, които се връщат към събитията от 88-а 15 години по-късно. (Всички филми, с изключение на Sid and Nancy, са достъпни за безплатно гледане в YouTube плейлиста по-долу – бел.авт.)
Beefeater Brit Music Icons партито е на 11 септември, четвъртък, след 21:00 в Terminal 1. Телевизионната водеща Мария Силвестър, актрисата Йоанна Буковска, дизайнерът Николай Божилов, моделите Ива Янкулова и Ивета Димитрова, журналистът и музикален селектор Биляна Димова, оперното сопрано Пламена Гиргинова, танцьорската Илияна Георгиева и диджеите Shaker Maker и Николай Въжаров се преобразяват визуално в легендарните британски музиканти Аmy Winehouse, Elton John, Elly Jackson, David Bowie, Roisin Murphy, Annie Lennox, Boy George, Dave Gahan, Florence Welch и Siouxsie Sioux. Музиката се върти около дискографиите на тези имена, сетовете са на Bel Bell, Ивета Димитрова, Paci Pac Pac и Shaker Maker. Входът е свободен до запълване на капацитета.
Tyler Brûlé е неуморим издател, който не спира да разширява портфолиото на медийната си компания Monocle и съвсем очаквано се възползва от успеха на миналогодишния наръчник за добър живот, публикуван от готините немци Gestalten. Предстоящото заглавие The Monocle Guide to Good Business не е поредната скучна книга за предприемачи, а много полезен бутиков наръчник за бъдещи бизнес лидери, старт-ъп предприемачи и мениджъри на дългогодишни компании, които се нуждаят от нови идеи. Естествено, втората книга на Monocle не разчита на мениджърски лекции или списък с 42 начина да направим милион, преди да навършим 30. Редакторите на списанието са направили книга, която намира реално приложение в бизнеса и не е просто поредното допълнение към coffee table колекцията в домашната библиотека. TMGТGB е пълен с полезни идеи как да вършим всичко по най-добрия начин – от управлението на колегите и общуването с бизнес партньори до това от какви канцеларски материали имаме нужда и дали трябва да водим собственото си куче в офиса. Истинските истории за успеха са най-добрата мотивация, затова TMGТGB събира гледните точки и най-доброто от корпоративната култура на интересни световни марки от различни браншове и прави интересна дисекция на различни световни градове, подходящи за стартиране на нов бизнес. TMGТGB включва и сериозна селекция на подходящо офис облекло, перфектния пакет канцеларски материали, задължителните офис мебели и адресен показалец за най-важното в 12 световни мегаполиса. Всичките глави са богато илюстрирани с перфектна фотография и забавни комикси. Приемаме го като работещ наръчник за хора, които искат да създадат устойчив бизнес модел и да се занимават с това, което истински обичат. Остава само да се надяваме напразно, че следващата книга от поредицата ще бъде The Monocle Guide to Good Women.
Julian Wasser започва журналистическата си кариера във вашингтонската редакция на Associated Press като уличен фоторепортер, който се увлича по документирането на убийства, кражби, пожари и други такива вестникарски истории в края на 50-те години на XX век. Интересът му към снимането на престъпления обаче изстива в университета и Wasser се насочва към списанията, които му дават възможност да отразява живота на хората от много по-различна гледна точка. Задължителната военна служба във флота насочва вниманието му към Калифорния и живота в Лос Анджелис от най-светлия му период – в началото на 60-те години Kennedy продължава да бъде президент, Martin Luther King е все още жив и хората имат работа и достатъчно пари, за да живеят добре, а не просто да съществуват. Ангажиментите на Wasser за списание Time го срещат с най-големите знаменитости от стария Холивуд, които за времето си са много по-достъпни, отколкото сега – няма ги дежурните телохранители, нито отделените салони в нощните клубове, нито пък многолюдните стада папараци, което позволява на Wasser да хване такива моменти като забележителната Jayne Mansfield да танцува неудържимо в тясна рокля на дансинга на популярния клуб Whiskey a Go Go. Интересът му към тази култура не замира и през следващите десетилетия. Дългоочакваната монография The Way We Were е забележителна колекция от 150 популярни и не толкова познати снимки, които илюстрират живота на един много затворен Холивуд, в който личният живот все още е на почит и популярната култура все още не е погълнала изцяло повече значими личности на своето време. ПОмолихме Julian Wasser да сподели седем от най-любимите си снимки за Boyscout.
